Mea culpa – (Моята вина , поради моя грешка),
дали случаен или не този латински цитат е факт, че Духовното в нас проговаря. Mea culpa e като кактус на езика ни, нито да я
преглътнеш, нито да задвижиш нелепият процес на признанието.
На практика, вината е най-страшният разрушител
на емоционалната енергия. Тя ни лишава от възможността да се движим в
настоящето, защото мислим какво се е случило в миналото. Може би тук
е мястото да открием една съществена разлика, която касае вината и
съвестта. Не трябва да смесваме чувството за вина и съвестта.
Съвест този духовен лакмус, оценител на правилното и неправилното е
вътре във всеки един от нас.
Без съвест ние няма да забелязваме, когато обиждаме някого и светът би бил
по-малко безопасен. Когато съвестта ни казва, че сме направили нещо неправилно
е важно да признаем това и да внесем промени в поведението си, след което да
направим извод от тази наша грешка.
Неизменно идваме и до угризенията на съвестта,
които е важно да протичат в конструктивна посока и да ни движат напред. Да,
много трудна задача. Какво става обаче, когато сме погълнати от вината? Тогава
ние блокираме своето позитивно и продуктивно движение напред.
Самобичуването по повод неуспешно събитие в
миналото само увеличава шансовете да извършим отново същата грешка. Силните
самообвинения по повод на това какво е било сторено не така, както трябва могат
да доведат до усещане, че греховете са опростени (чрез някакви самоизтезания и
мъчения). Това чувство за опростени грехове и освобождаване практически дава
основание да се прави същото отново и отново – печално и не съвсем логично…
В такива случаи съветите са
разнопосочни. Дали да анализираме действието или събитието от и заради което е
възникнало чувството за вина, или да нахраним егото си с поредното
оправдание. И все пак мисля, че поне пред непознат
бихме могли да си признаем, макар да визираме не себе си, а друг човек. Егото ще ни подтикне да омилостивим себе си,
но угризенията оставят бразди в душите ни.
"Нещото, което най-много се нуждае от просветление е
състоянието на ума, при което има увереност, че човешките същества имат нужда
от просветление. Повече от всички грехове, който има нуждата от любов и прошка
и той е, да считаш другите за грешни.
Всеки човек, който позволява на
другите да го считат за духовен вожд, трябва да попита самия себе си:
"Защо от всичките форми на опит, които са ми достъпни във Вселената,
избирам точно този? Защо следвам принципа, според който толкова много хора
страдат, а само аз съм просветен".
В този смисъл всичко, което
виждам около себе си, съм самият аз. Аз сам виждам собствената си
непросветеност и дотолкова не я приемам в себе си, че я проектирам върху
другите, без да осъзнавам това.
Независимо от това, доколко
наивни, глупави или не обичащи себе си ни се струват другите, нямаме право дори
да допуснем мисълта, че съзнанието им е на по-ниско ниво от нашето. Може би, те
осъзнават много повече дълбоките измерения на любовта. Начинът, по който ние ги
виждаме, е само отчетлив признак за собственото ни ниво на вибрации.
Именно хората, които считаме за вулгарни,
непросветени, глупави, наивни и луди, точно те ще бъдат нашият билет за рая,
когато се научим да ги обичаме и да обичаме чувствата си към тях. Можем да
изразяваме тази любов външно, но можем и да не я проявяваме - въпрос на
желание. Не е от голямо значение точно, как се държим спрямо тях. Но сме длъжни
да бъдем внимателни към тези хора и да ги обичаме такива, каквито са.
Помнете, че всяко същество съдържа в себе си
всичко, което някога е било или ще бъде. До момента, в който възприемаме себе
си като ограничени същества, си оставаме на това отстояние от центъра, където
сме добри или лоши, здрави или безумни.
Привлекателно е да скриваме от самите себе си
тщеславието и да се смятаме за просветители и учители за чистота и добродетели.
Никой, включително и подобен човек, няма да се интересува от истинските подбуди
и резултати, защото на практика той не е способен на това, на което, според
думите си, е способен.
Дори и другите да не успеят да постигнат нивото
му, той не е виновен за това. Така постоянно се поддържа тази игра. Той
непрекъснато възстановява сам структурата си, докато не пожелае да разбере, че
само собствените му вибрации предизвикват това зло и невежество, които той
забелязва в другите.
Колкото повече ненавижда злото, толкова повече
около него има поводи за ненавист. Колкото по-често съветва другите да се
съпротивлява на материалния свят, толкова по-силно той ги привързва към него.
Ние винаги се оказваме виновни за всичко това,
за което обвиняваме другите. Всичко, което и да забележим в другите, съществува
и в нас. Напълно безсмислено е да се опитваме да поправяме чуждото поведение. Ако човек разбираше, че не прави нещата както
трябва, със сигурност не би ги правил така. Като отричаме свободата му, ние също грешим и
то по начина, по който греши и той.
Да се смириш с правото на другите да бъдат
различни и да не отговарят на ограничените ни критерии за правилно, умно или
просветено, е една от най-важните и сложни стъпки към духовен прогрес. В
известен смисъл е удачно, че имаме възможността да правим тези стъпки всеки
ден."
бутон за споделяне
