Трябва първо да ви кажа, че обикновено не използвам понятията „добро“ и „зло“. Ако ги използвам тук, то е за по-добра илюстрация. Иначе мога да кажа, че хората просто вредят на себе си, но толкова много са свикнали да го правят, че не могат да осъзнаят как и колко много вредят на себе си.
Преди много време проведох за няколко дена един експеримент. Винаги, когато срещах човек,му казвах наум „обичам те“. Понеже хората поради ограничаващите си вярвания като им разказвам това са склонни да „чуват“, че това го казвам на глас, пак да повторя: казвам го наум.
Реакциите бяха странни и уж не такива на любов. Някои хора ме изглеждаха странно, други се отдръпваха настрани, а един господин даже се обърна след мен и се разкрещя нечленоразделно.
След това дойде разбирането. Петър Дънов казва, че когато ние обичаме някого, то вземаме от него, когато позволяваме да ни обичат, тогава даваме. Това е и разликата между обич и любов. Повечето хора обичат, за да вземат. И много умело използват оправданието на любовта, за да оправдават това, че искат да грабят с пълни шепи от живота и от другите хора.
Модното „изпращане на любов“ …си е точно мода, снобизъм и оправдание на лично потребните на егото ни изисквания. Когато изпращаме на някого любов и позитивизъм (о, ужас), то искаме любовта да премахне всички неща от света, които ни притесняват. Искаме да си осигурим един сигурен и спокоен свят за живеене.
Моля, не се заблуждавайте. Вие не искате да помогнете на страдащите и бедстващите. Който наистина иска да помогне, е там на място и превързва рани, раздава супа или просто дава ръка на хората. Ако човек наистина иска да помогне, ще обърне целия си живот само и само да иде там на място и да помогне.
Който „изпраща“ любов и позитивизъм, иска просто да осигури на самия себе си един по-изкуствен сят, който да го спаси от собствените му страхове и ограничения. Иска да си създаде, макар и изкуствено, едно убежище от самия себе си. Да избяга от живота, а така съответно избягва и реалната любов.
Медитации за спасяване на земята …каква арогантността само... Ако Земята действа чрез замърсен въздух, наводнения, земетресения и катаклизми, това е, за да помогне на човека да осъзнае смисъла и грешките на съществуването си. Земята не се нуждае от спасяване. От спасяване се нуждае човекът, но той изпада в безумна горделивост да мисли, че е по-висш и че знае как да „помогне“ на Земята, уви.
О да, има някои, които пращат и светлина. Те не съзнават, че могат да пращат единствено светлината, която имат в себе си. Обикновено е тъмна. Не че в тъмната светлина има нещо лошо. Лошото е, че хората се мислят за добри, когато пращат лошотията си насам-натам.
Когато пращате обич, вземате. Няма какво да се заблуждавате, че давате…Обичате, за да вземате. Чисто егоистично действие. Не казвам, че здравословния егоизъм е нещо лошо. Лошото идва, когато човек се само заблуждава, че е добър.
И дори така да се натъпчетесъс светлина…Не се знае доколко е тъмна или не.
Цялото зло в света се създава от „добрите“ хора, от тези, които се мислят за добри. Самата постановка някой да е добър (смята се за добричък миличкият или миличката) изключва това да е лош, т.е. човекът се заключва да не види грешките си. И сее повсеместно зло… уж в „името на доброто“.
Няма добри, нито лоши хора. Има хора, които живеят, а като живеят е нормално да правят и грешки. Не е лошо да направиш грешка. Трагедията, която е трагедия за самия човек, е да се само заблуждава, че грешка няма. В някои източни езици няма понятие за вина. Има понятие за нещо, което може да бъде направено по нов начин. Когато се мислиш за добър, пречиш на себе си да правиш нещата по нов начин. Развитието спира. Смъртта на духа идва много бързо.
Петър Дънов казва, че любовта е две неща: доброто, което хората ни правят, но също и лошото, което хората и светът ни правят. И че нищо не е по-облагородяващо от изпитанията и страданията.
Любов, почувствана и преживяна… Някои казват, че любовта е болка, която води до смъртта, други - че означава да имаш небето, а да искаш само една звезда, да имаш морето, а да искаш просто капка вода, да имаш целия свят, а да искаш само един човек. Трети твърдят, че любовта е чувството, което си почувствал, когато чувстваш чувството, което никога до сега не си чувствал. И всички те са прави, защото няма точно описание за нея, тя не е наука, която подробно да се изучава, не е предмет в училище.
Любовта не може да се разглежда философски. Никой не е способен да изкаже нейния ‘образ’ или пък какво всъщност е тя. Знаем само, че е невидима и се появява, когато най-малко очакваме. Онази чистата любов, която все още не познава понятията: външност, ръст, раса, език и прочие. Тази любов се подвизава под много представи на различни хора. Едни я сравняват с кафето, други с пеперуди, трети с птиците накацали по дърветата…
Любовта е нещо много силно, което не можеш да разбереш, преди да почувстваш, а когато мислиш, че чувстваш нещо подобно, не знаеш какво е точно. Дали това е онази истинската? Тя е относителна, фантастична и неясна. Тя е чиста, натурална и много нелогична. Не е просто привличане, харесване, тя е близост, нежност, подкрепа, това да чувстваш болка, когато вдишваш, защото любимият човек не е до теб. Когато го погледнеш, да виждаш целия свят в очите му и нищо друго. Погледне ли те, да усещаш как около теб е празнота, мрак, а само той е звездата, светлината и пътеката към теб.
Любовта е отдаване и ако наистина обичаш някого, ти би направил всичко за него, дори да рискуваш собственото си щастие. Любовта е всичко и нищо на този свят, тя е болка и радост, мъка и щастие, тя може да те направи безумно щастлив, да те изпрати "на седмото небе", но може и да те накара да страдаш, да плачеш ден и нощ, да не усещаш вкуса на живота и да не знаеш защо.
Тогава защо ни е нужна любовта, щом ни наранява. А може би го прави, за да се научим да обичаме истински и да бъдем силни, за да бъдем по-щастливи. Тя не може да ни убие, само ако се предадем напълно, но не се е появила за да убива, а за да ни прави по-силни и достойни да се борим, защото, както всичко останало в този живот, любовта е борба. Борба за щастие. А според вас защо сме дошли на този свят…
С любовта за ръка върви и болката. И болката не може да се разглежда философски. Бас ловя, че никой професор, доцент и още ‘начетени’ хора няма да успеят да сформират смислено мнение по въпроса: болка, нито пък ще успеят да се аргументират правилно. Защото болката е едно чувство, нали? Имаме съзнание, чиято асоциация за тъгатае душата на един човек, но пречупена на две. Сърцето за повечето от нас не е кух, мускулест орган, който изтласква кръв, а е изказ на любов - голямо колкото юмруче и побиращо цялата ни любов, а после и цялата ни болка, заедно с тъгата.
Спомените от счупената любов са болезнени, особено онези, които са ни любими, защото са минали дни, седмици, месеци или години, откакто сме ги създали в съзнанието си. А всеки спомен носи малко любов, малко болка, малко смях и малко плач, ако греша, нека някой философ ме опровергае…
За да бъдем щастливи. И ако не можем ние, поне да направим някого другиго щастлив със своята любов. Защото истинската обич е способността да обичаш, дори и без да бъдеш обичан. А дали всъщност е така?
*В моят блог публикувам не само мои виждания, мнения и съждения на други себеподобни – Хора. Мъдростта се крие в следното - ВЗИМАЙ ОТ ВСЕКИ ПОЗНАНИЯ И ОТСЯВАЙ НЕПОТРЕБНОТО - "Който има уши, да слуша, нека слуша" Матей 13:9.
Дали някоя организация, някой метод
или някоя система ще ви научат как да обичате? Ако някой ви я обясни, то това
не е любов. Можете ли да кажете: „Аз ще практикувам любов. Аз ще седя ден след
ден и ще мисля за любовта. Аз ще практикувам да съм нежен и внимателен и ще
насилвам себе си да бъда любезен с другите“?
Дали с това искате да кажете, че
можете да дисциплинирате себе си и да обичате, да упражнявате волята да
обичате? Когато упражнявате дисциплина и воля да обичате, любовта отлита през
прозореца. Чрез практикуването на някакъв метод или система на любов вие можете
да станете необикновено умен, по-любезен или да придобиете състояние на
ненасилие, но това няма нищо общо с любовта. Всички ню ейдж книги в коша!
Има красота само когато вашето
сърце и съзнание знаят какво е любов. Без любов и без това чувство за красота
няма добродетел и вие знаете това много добре, така че правете каквото искате,
подобрявайте обществото, хранете бедните – само ще създавате повече нещастия,
защото без любов има само грозота и бедност в нашето сърце и ум. Но когато има
любов и красота, каквото и да правите, то е правилно, каквото и да правите, то
е в порядък. Ако знаете как да обичате, можете да правите каквото искате,
защото любовта ще разреши всичките ви други проблеми.
И така, ние достигнахме до този
въпрос: може ли умът да открие любовта без дисциплина, без мисъл, без принуда,
без никаква книга, учител или лидер – да я открие така, както човек открива
един прекрасен слънчев залез?
Струва ми се, че едно нещо е
абсолютно необходимо и това е страст без мотив – страст, която не е резултат от
някакво намерение или привързаност, страст, която не е похот. Един човек, който
не знае какво е страст никога няма да познае любовта, защото любовта може да се
прояви само когато има пълно себе-изоставяне.
Един ум, който е търсещ, не е
страстен ум, а да се открие любовта без търсене е единственият начин да я
открием – да я открием неочаквано, без да знаем, а не като резултат от някакво
усилие или преживяване. Една такава любов, вие ще откриете, не принадлежи на
времето, една такава любов е както лична, така и безлична, тя е както една,
така и много.
Като едно цвете, което разпръсква
благоухание и вие можете да го помиришете или да преминете покрай него. Това
цвете е за всички и също така то е за този, който си дава труда да вдиша
дълбоко и да се вгледа в него с възхищение. Дали някой е близо до него в
градината или е много далече, това е безразлично за цветето, защото то е
изпълнено с това благоухание и го споделя с всички.
Любовта е нещо ново, свежо, живо.
Тя няма „вчера“ и „утре“. Тя е отвъд бъркотията на мислите. Само един невинен
ум знае какво е любовта и този невинен ум може да живее в този свят, който не е
невинен. Да се открие това необикновено нещо, което човекът безкрайно е търсил
чрез жертване, чрез обожание, чрез взаимоотношение, чрез секс, чрез всяка една
форма на удоволствие и болка, е възможно само когато мисълта разбере себе си и
естествено дойде до своя край. Тогава любовта няма противоположност, тогава
любовта няма конфликт.
Вие може би ще попитате: „Ако аз
открия една такава любов, какво ще стане с моята жена, с моите деца, с моето
семейство? Те трябва да имат сигурност.“
Когато задавате един такъв
въпрос, вие никога не сте били извън полето на мисълта, отвъд полето на
съзнанието. Когато поне веднъж сте били извън това поле, вие никога няма да
задавате подобен въпрос, защото тогава ще знаете какво е любов, в която няма мисъл
и следователно няма време. Вие може би четете това хипнотизирани и очаровани,
но действително да отидете отвъд мисъл и време – което означава да отидете
отвъд скръбта – това е да бъдете осъзнати, че има едно друго измерение, което
се нарича любов.
Но вие не знаете как да дойдете
до този необикновен извор – и така какво да правите? Ако не знаете какво да
правите, не правите нищо, нали? Абсолютно нищо. Тогава вътрешно сте напълно
тихи. Разбирате ли какво означава това? Това означава, че вие не търсите, не искате,
не преследвате – няма никакъв център изобщо. Тогава има любов.
Откъде тогава да започнем? Трябва
да започнем от свободата. Където има свобода, там има любов. Тази свобода и
любов ще ни покажат кога да сътрудничим и кога да не сътрудничим. Това не е акт
на избор, защото изборът е резултат от объркване. Любовта и свободата са
„интелигентност“. Така че това, от което се интересуваме, не е разделението
между организацията и свободата, а дали можем да живеем в този свят без изобщо
никакво разделение, без какъвто и да е дуализъм. Разделението е това, което
отрича свободата и любовта, а не организацията.
Някои от вас забелязали ли са, че
любовта е тишина? Може да бъде докато държите ръката на другия или гледате с
обич дете или се наслаждавате на красива вечер. Любовта няма минало, нито
бъдеще и същото важи за това извънредно състояние на мълчание. Може да сте
много умни и способни, но щом няма сътворяване, има унищожаване, упадък и
съзнанието залинява.
Любовта не е продукт на
системите, на навиците, на следването на някакъв метод. Любовта не може да бъде
култивирана от мисълта. Може би любовта може да се прояви, когато има пълна
тишина, една тишина, в която медитиращият отсъства напълно, а съзнанието може
да бъде тихо, само когато разбере своето собствено движение като мисъл и
чувство. Любовта не е в областта на мисълта и затова тя е невъзможна, докато
имаме представи. Представите винаги са в полето на ограниченото съзнание. А
ограниченото съзнание е винаги дуално. То винаги иска да обособява, разделя, категоризира.
Моногамността не може да бъде
любов. Тя казва, че можеш да обичаш само този мъж, или само тази жена и слага
бариера между теб и другите същества и света. Обвързването днес е гледано като
тъждествено с любовта. На нея й се приписват качества като „вярност“,
„преданост“, „отговорност“, „грижа“ и „внимание“, но всички тези неща не са
самата любов, това са представите на съзнанието. Любовта е актът на вътрешната
тишина, а тя не може да бъде постигната с друг човек, тя е винаги индивидуална.
Лъскавият ни свят е обременен от
Холивуд и идеята за „единствената любов“, която винаги е външна, тя винаги е в
лицето на някой друг, на нещо извън теб, без което никога няма да си цял,
никога няма да си в покой, никога няма да си освободен от липсата и конфликта.
От идеята, че не можеш да познаеш любовта, ако нямаш дете, което да погледнеш в
очите за първи път и всичко да се промени завинаги.
Спрете и се огледайте. Любовта
във вашето дете ли е? Любовта във вашата жена ли е? Направи ли ви тази „любов“
по-съвършени същества? Не е ли напълно вредна тази идея, че можем да открием
любовта в точно определен набор от неща/действия, но не можем да я открием в
съзерцанието на охлювите или в песента на вятъра? Не е ли абсолютно безумно, че
има определена рецепта, която да създаде условия за любов, вместо тя да бъде
оставена да се прояви по индивидуален път?
Ето защо казвам, че любовта,
разбирана от средностатистическия човек представлява кука. И ако наблюдавате
процеса на енергийно ниво ще видите именно тази териториалност, която стои под
основата на всички друга чувства, които си мислим, че изпитваме – „аз
принадлежа на теб, а ти на мен“. Едното поле буквално закача другото с кука към
себе си и не иска да го пусне. И когато имаме две куки, закачащи другия се
образува сърце:
Омразата съвсем спокойно може да
се асоциира със същия символ, защото тя представлява същия тип обвързване като
любовта. Просто огледалната черно-бяла матрица ни кара да си мислим, че това е
противоположна на любовта емоция
Това е произхода на сърцето –
идеята за любовта/омразата, както са разбирани от началото на самия социум. Ето
защо днес асоциираме този символ с този тип обвързване. Ето защо употребяваме
именно това словосъчетание „обвързван съм с някого“. Защото това е обвързване.
В живота завързвате нещо единствено насила. Да съберете това и това заедно без
да принадлежат едно на друго по естествен път. Ако има естествени отношения
това вече няма да бъде обвързване. Защото когато сте с някой вие сте пределно
наясно, че има неща, които можете и които не можете да правите.
Неща, които не бива да правите
иначе ще нарушите границите на този изграден свят. Това не е свобода. Това е
само надзираване в затвор, който сте създали сами. А вече казахме, че където
няма свобода, няма и любов. Това е описано много добре от една персийска
поговорка: „Ако вържеш две птички една за друга, те ще имат 4 криле, но въпреки
това няма да могат да летят“.
Абсолютно.
И ако още не сте осъзнали, че
цялата концепция е сбъркана, ето какво ми получих на мейла на Издателството от
един читател (kudos!). Нещо, което ще ви обрисува същата картина, но минавайки
по друг път.
Накратко, живота отново ни дава метафора, че
разбирането ни за любовта е „студенокръвно“ и това не е истинска любов, а
териториална, любов, която искаме за себе си, която искаме да опитомим и държим
под контрол в услуга на собствените ни потребности.
Всеки взима своите решения и това
определя живота ни.
В социума и живота като цяло, ние
търсим красота и любов извън нас, в хората, в притежанията. Те стават далеч
по-важни, отколкото самата любов. Притежанията означават удоволствие и тъй като
ние се държим за удоволствието, любовта е прогонена. След известно време човек
стига до линейния парадокс, който се състои в разбирането, че очевидно любовта
има мотив, който не е любов. Любовта няма сравняване, така че любовта няма
страх. Любовта не осъзнава себе си като любов, тъй като думата не е нещото.
Любовта не е насочена към нищо.
Слънчевата светлина не е насочена към вас или към мен. Тя просто съществува.
Затова нека рискувам и кажа, че живота на Наблюдателя е живот в любов, защото
тя не нищо повече от Разбиране. Любовта и истинската красота нямат
противоположности и не се явяват резултат от вътрешна бедност. Следователно
любовта е в самото начало, а не в края. Да наблюдаваш без изопачаване, без
съдене е любов, а действието, което произтича от това възприемане, е действие
на „добродетел“ (поради липса на друг термин с недуална конотация).
Има различни илюзии свързани с
безусловната любов. Една от най-големите можем да открием в отношението
дете-родител.
Повечето родители мислят, че те
са отговорни за техните деца и тяхното чувство за отговорност приема формата на
това, да казват на децата си какво трябва да правят и какво не трябва да
правят, какви трябва да станат и какви не трябва да станат. Родителите искат
техните деца да имат едно сигурно положение в обществото. Това, което те
наричат отговорност е част от тази почтеност, която те обожават. Хората се
интересуват само от това да станат перфектни буржоа. Като подготвят техните
деца да се приспособят към обществото, те увековечават войната, конфликтите и
бруталността.
Наричате ли това грижа и любов?
Да се грижите истински е както
бихте се грижили за едно дърво или растение, да го поливате, да изучавате
неговите нужди, най-добрата почва за него, да го обгрижвате с внимание и
нежност – но когато подготвяте вашите деца да се приспособят към обществото,
всъщност вие ги подготвяте да бъдат убити вътрешно.
Друг тип илюзия – обичта към
ближния.
Когато загубите някого, когото
обичате, вие проливате сълзи – дали това са сълзи за вас или за този, който е
умрял? Дали плачете за самите вас или за другия? Дали някога сте плакали за
някой друг? Дали сте плакали за вашия син, който е убит в катастрофа? Вие сте
плакали, но дали тези сълзи идват от самосъжаление или сте плакали, защото
човешко същество е било убито? Ако плачете от самосъжаление, то вашите сълзи
нямат никакъв смисъл, защото вие се интересувате от себе си.
Ако плачете, защото сте лишени от
някой, в когото сте инвестирали много обич, то това не е истинска обич. Когато
плачете за вашия брат, който умира, плачете за него. Много лесно е да се плаче
за себе си, понеже него го няма. Очевидно плачете, защото вашето сърце е
докоснато, но то не е докоснато за него, а е докоснато от самосъжаление, а
самосъжалението ви прави твърди, затворени, прави ви безчувствени и глупави.
Когато плачете за себе си, дали
това е любов – вие плачете, защото сте самотни, защото сте изоставени, защото
вече не сте силни, вие се оплаквате от вашия късмет, от вашето обкръжение. Ако
разберете това, което означава да влезете в контакт толкова директно, както
бихте докоснали едно дърво, една колона или една ръка, тогава ще видите, че
скръбта е създадена от аза, скръбта е създадена от мисълта, скръбта е резултат
от времето. Имали сте брат преди три години, сега той е мъртъв, сега сте
самотен, изпълнен с болка, нямате никого от когото да мога да потърсите комфорт
или компания и това води до сълзи в очите ви.
Вие можете да видите всичко това,
което се случва вътре във вас, ако го наблюдавате. Можете да го видите напълно,
изцяло, с бърз поглед, а не да отделяте време за аналитично изследване. Можете
да видите в един момент цялата структура и природа на това жалко нещо, наречено
„мен“, „моите сълзи“, „моето семейство“, „моята нация“, „моята вяра“, „моята
религия“ – цялата тази грозота, която е вътре във вас. Когато я видите с вашето
сърце, а не с вашия ум, тогава имате ключа, който ще сложи край на скръбта.
Скръбта и любовта не могат да
вървят заедно, но в християнския свят са идеализирали страданието, поставили са
го на един кръст и го боготворят, внушавайки, че вие никога не можете да
избягате от страданието, с изключение през една определена врата и това е
цялата структура на експлоатиращото религиозно общество.
Така че, когато питате какво е
любовта, вие може би сте твърде уплашени, за да видите отговора. Той може да
означава катаклизъм, той може да разтуши вашето семейство. Вие може да
откриете, че не обичате повече своята съпруга, своя съпруг или деца – не
мислите ли – може да се наложи да затворите къщата, която сте построили, може
никога повече да не влезете в храм.
Но ако все още искате да
откриете, ще видите, че страхът не е любов, зависимостта не е любов, ревността
не е любов, притежаването и доминирането не са любов, отговорността и дълга не
са любов, самосъжалението не е любов, агонията да не си обичан не е любов,
любовта не е противоположност на омразата, също както скромността не е
противоположност на суетата. Така че, ако можете да премахнете всичко това, но
не чрез усилие, а като го измиете така, както дъжда измива от листата праха,
натрупан от много дни, тогава може би ще попаднете на това странно цвете, за
което човек винаги жадува.
