ОБИЧАМ ТЕ – ПАРАД НА ЕГОТО – obicham-te-parad-na-egoto

„Духовността“ не води до любов или как „добрите“ хора ежеминутно създават злото 

„Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

венчах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога“

Христо Смирненски

Трябва първо да ви кажа, че обикновено не използвам понятията „добро“ и „зло“. Ако ги използвам тук, то е за по-добра илюстрация. Иначе мога да кажа, че хората просто вредят на себе си, но толкова много са свикнали да го правят, че не могат да осъзнаят как и колко много вредят на себе си.

Преди много време проведох за няколко дена един експеримент. Винаги, когато срещах човек,  му казвах наум „обичам те“. Понеже хората поради ограничаващите си вярвания като им разказвам това са склонни да „чуват“, че това го казвам на глас, пак да повторя: казвам го наум.

Реакциите бяха странни и уж не такива на любов. Някои хора ме изглеждаха странно, други се отдръпваха настрани, а един господин даже се обърна след мен и се разкрещя нечленоразделно.

След това дойде разбирането. Петър Дънов казва, че когато ние обичаме някого, то вземаме от него, когато позволяваме да ни обичат, тогава даваме. Това е и разликата между обич и любов. Повечето хора обичат, за да вземат. И много умело използват оправданието на любовта, за да оправдават това, че искат да грабят с пълни шепи от живота и от другите хора.

Модното „изпращане на любов“ …си е точно мода, снобизъм и оправдание на лично потребните на егото ни изисквания. Когато изпращаме на някого любов и позитивизъм (о, ужас), то искаме любовта да премахне всички неща от света, които ни притесняват. Искаме да си осигурим един сигурен и спокоен свят за живеене.

Моля, не се заблуждавайте. Вие не искате да помогнете на страдащите и бедстващите. Който наистина иска да помогне, е там на място и превързва рани, раздава супа или просто дава ръка на хората. Ако човек наистина иска да помогне, ще обърне целия си живот само и само да иде там на място и да помогне.

Който „изпраща“ любов и позитивизъм, иска просто да осигури на самия себе си един по-изкуствен сят, който да го спаси от собствените му страхове и ограничения. Иска да си създаде, макар и изкуствено, едно убежище от самия себе си. Да избяга от живота, а така съответно избягва и реалната любов.

Медитации за спасяване на земята …каква  арогантността само... Ако Земята действа чрез замърсен въздух, наводнения, земетресения и катаклизми, това е, за да помогне на човека да осъзнае смисъла и грешките на съществуването си. Земята не се нуждае от спасяване. От спасяване се нуждае човекът, но той изпада в безумна горделивост да мисли, че е по-висш и че знае как да „помогне“ на Земята, уви.

О да, има някои, които пращат и светлина. Те не съзнават, че могат да пращат единствено светлината, която имат в себе си. Обикновено е тъмна. Не че в тъмната светлина има нещо лошо. Лошото е, че хората се мислят за добри, когато пращат лошотията си насам-натам.

Когато пращате обич, вземате. Няма какво да се заблуждавате, че давате…Обичате, за да вземате. Чисто егоистично действие. Не казвам, че здравословния егоизъм е нещо лошо. Лошото идва, когато човек се само заблуждава, че е добър.

И дори така да се натъпчете  със светлина…Не се знае доколко е тъмна или не.

Цялото зло в света се създава от „добрите“ хора, от тези, които се мислят за добри. Самата постановка някой да е добър (смята се за добричък миличкият или миличката) изключва това да е лош, т.е. човекът се заключва да не види грешките си. И сее повсеместно зло… уж в „името на доброто“.

Няма добри, нито лоши хора. Има хора, които живеят, а като живеят е нормално да правят и грешки. Не е лошо да направиш грешка. Трагедията, която е трагедия за самия човек, е да се само заблуждава, че грешка няма. В някои източни езици няма понятие за вина. Има понятие за нещо, което може да бъде направено по нов начин. Когато се мислиш за добър, пречиш на себе си да правиш нещата по нов начин. Развитието спира. Смъртта на духа идва много бързо.

Петър Дънов казва, че любовта е две неща: доброто, което хората ни правят, но също и лошото, което хората и светът ни правят. И че нищо не е по-облагородяващо от изпитанията и страданията.

Автор: Божидар Цендов (Зимников)

------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
споделяне в социални мрежи Прочетете Цялата Статия...

МОЯТА ВИНА ИЛИ МОЕТО ОПРАВДАНИЕ - MEA CULPA

Mea culpa – (Моята вина , поради моя грешка), дали случаен или не този латински цитат е факт, че Духовното в нас проговаря.  Mea culpa e като кактус на езика ни, нито да я преглътнеш, нито да задвижиш нелепият процес на признанието.

На практика, вината е най-страшният разрушител на емоционалната енергия. Тя ни лишава от възможността да се движим в настоящето, защото мислим какво се е случило в миналото. Може би тук е мястото да открием  една съществена разлика, която касае вината и съвестта. Не трябва да смесваме  чувството за вина и съвестта.  

Съвест този духовен лакмус,  оценител на правилното и неправилното е вътре във всеки един от нас. Без съвест ние няма да забелязваме, когато обиждаме някого и светът би бил по-малко безопасен. Когато съвестта ни казва, че сме направили нещо неправилно е важно да признаем това и да внесем промени в поведението си, след което да направим извод от тази наша грешка.

Неизменно идваме и до угризенията на съвестта, които е важно да протичат в конструктивна посока и да ни движат напред. Да, много трудна задача. Какво става обаче, когато сме погълнати от вината? Тогава ние блокираме своето позитивно и продуктивно движение напред.

Самобичуването по повод неуспешно събитие в миналото само увеличава шансовете да извършим отново същата грешка. Силните самообвинения по повод на това какво е било сторено не така, както трябва могат да доведат до усещане, че греховете са опростени (чрез някакви самоизтезания и мъчения). Това чувство за опростени грехове и освобождаване практически дава основание да се прави същото отново и отново – печално и не съвсем логично…

В такива случаи съветите са разнопосочни.  Дали да  анализираме действието или събитието от и заради което е възникнало чувството за вина, или да нахраним егото си с поредното оправдание.  И все пак мисля, че поне пред непознат бихме могли да си признаем, макар да визираме не себе си, а друг човек.  Егото ще ни подтикне да омилостивим себе си, но угризенията оставят бразди в душите ни.

Винаги се оказвамевиновни за това, в което обвиняваме другите

"Нещото, което най-много се нуждае от просветление е състоянието на ума, при което има увереност, че човешките същества имат нужда от просветление. Повече от всички грехове, който има нуждата от любов и прошка и той е, да считаш другите за грешни.

Всеки човек, който позволява на другите да го считат за духовен вожд, трябва да попита самия себе си: "Защо от всичките форми на опит, които са ми достъпни във Вселената, избирам точно този? Защо следвам принципа, според който толкова много хора страдат, а само аз съм просветен".

В този смисъл всичко, което виждам около себе си, съм самият аз. Аз сам виждам собствената си непросветеност и дотолкова не я приемам в себе си, че я проектирам върху другите, без да осъзнавам това.

Независимо от това, доколко наивни, глупави или не обичащи себе си ни се струват другите, нямаме право дори да допуснем мисълта, че съзнанието им е на по-ниско ниво от нашето. Може би, те осъзнават много повече дълбоките измерения на любовта. Начинът, по който ние ги виждаме, е само отчетлив признак за собственото ни ниво на вибрации.

Именно хората, които считаме за вулгарни, непросветени, глупави, наивни и луди, точно те ще бъдат нашият билет за рая, когато се научим да ги обичаме и да обичаме чувствата си към тях. Можем да изразяваме тази любов външно, но можем и да не я проявяваме - въпрос на желание. Не е от голямо значение точно, как се държим спрямо тях. Но сме длъжни да бъдем внимателни към тези хора и да ги обичаме такива, каквито са.

Помнете, че всяко същество съдържа в себе си всичко, което някога е било или ще бъде. До момента, в който възприемаме себе си като ограничени същества, си оставаме на това отстояние от центъра, където сме добри или лоши, здрави или безумни.

Привлекателно е да скриваме от самите себе си тщеславието и да се смятаме за просветители и учители за чистота и добродетели. Никой, включително и подобен човек, няма да се интересува от истинските подбуди и резултати, защото на практика той не е способен на това, на което, според думите си, е способен.

Дори и другите да не успеят да постигнат нивото му, той не е виновен за това. Така постоянно се поддържа тази игра. Той непрекъснато възстановява сам структурата си, докато не пожелае да разбере, че само собствените му вибрации предизвикват това зло и невежество, които той забелязва в другите.

Колкото повече ненавижда злото, толкова повече около него има поводи за ненавист. Колкото по-често съветва другите да се съпротивлява на материалния свят, толкова по-силно той ги привързва към него.

Ние винаги се оказваме виновни за всичко това, за което обвиняваме другите. Всичко, което и да забележим в другите, съществува и в нас. Напълно безсмислено е да се опитваме да поправяме чуждото поведение.  Ако човек разбираше, че не прави нещата както трябва, със сигурност не би ги правил така.  Като отричаме свободата му, ние също грешим и то по начина, по който греши и той.  

Да се смириш с правото на другите да бъдат различни и да не отговарят на ограничените ни критерии за правилно, умно или просветено, е една от най-важните и сложни стъпки към духовен прогрес. В известен смисъл е удачно, че имаме възможността да правим тези стъпки всеки ден."

Минути за размисъл

------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне Прочетете Цялата Статия...