В социума и живота като цяло, ние
търсим красота и любов извън нас, в хората, в притежанията. Те стават далеч
по-важни, отколкото самата любов. Притежанията означават удоволствие и тъй като
ние се държим за удоволствието, любовта е прогонена. След известно време човек
стига до линейния парадокс, който се състои в разбирането, че очевидно любовта
има мотив, който не е любов. Любовта няма сравняване, така че любовта няма
страх. Любовта не осъзнава себе си като любов, тъй като думата не е нещото.
Любовта не е насочена към нищо.
Слънчевата светлина не е насочена към вас или към мен. Тя просто съществува.
Затова нека рискувам и кажа, че живота на Наблюдателя е живот в любов, защото
тя не нищо повече от Разбиране. Любовта и истинската красота нямат
противоположности и не се явяват резултат от вътрешна бедност. Следователно
любовта е в самото начало, а не в края. Да наблюдаваш без изопачаване, без
съдене е любов, а действието, което произтича от това възприемане, е действие
на „добродетел“ (поради липса на друг термин с недуална конотация).
Има различни илюзии свързани с
безусловната любов. Една от най-големите можем да открием в отношението
дете-родител.
Повечето родители мислят, че те
са отговорни за техните деца и тяхното чувство за отговорност приема формата на
това, да казват на децата си какво трябва да правят и какво не трябва да
правят, какви трябва да станат и какви не трябва да станат. Родителите искат
техните деца да имат едно сигурно положение в обществото. Това, което те
наричат отговорност е част от тази почтеност, която те обожават. Хората се
интересуват само от това да станат перфектни буржоа. Като подготвят техните
деца да се приспособят към обществото, те увековечават войната, конфликтите и
бруталността.
Да се грижите истински е както
бихте се грижили за едно дърво или растение, да го поливате, да изучавате
неговите нужди, най-добрата почва за него, да го обгрижвате с внимание и
нежност – но когато подготвяте вашите деца да се приспособят към обществото,
всъщност вие ги подготвяте да бъдат убити вътрешно.
Друг тип илюзия – обичта към
ближния.
Когато загубите някого, когото
обичате, вие проливате сълзи – дали това са сълзи за вас или за този, който е
умрял? Дали плачете за самите вас или за другия? Дали някога сте плакали за
някой друг? Дали сте плакали за вашия син, който е убит в катастрофа? Вие сте
плакали, но дали тези сълзи идват от самосъжаление или сте плакали, защото
човешко същество е било убито? Ако плачете от самосъжаление, то вашите сълзи
нямат никакъв смисъл, защото вие се интересувате от себе си.
Ако плачете, защото сте лишени от
някой, в когото сте инвестирали много обич, то това не е истинска обич. Когато
плачете за вашия брат, който умира, плачете за него. Много лесно е да се плаче
за себе си, понеже него го няма. Очевидно плачете, защото вашето сърце е
докоснато, но то не е докоснато за него, а е докоснато от самосъжаление, а
самосъжалението ви прави твърди, затворени, прави ви безчувствени и глупави.
Когато плачете за себе си, дали
това е любов – вие плачете, защото сте самотни, защото сте изоставени, защото
вече не сте силни, вие се оплаквате от вашия късмет, от вашето обкръжение. Ако
разберете това, което означава да влезете в контакт толкова директно, както
бихте докоснали едно дърво, една колона или една ръка, тогава ще видите, че
скръбта е създадена от аза, скръбта е създадена от мисълта, скръбта е резултат
от времето. Имали сте брат преди три години, сега той е мъртъв, сега сте
самотен, изпълнен с болка, нямате никого от когото да мога да потърсите комфорт
или компания и това води до сълзи в очите ви.
Вие можете да видите всичко това,
което се случва вътре във вас, ако го наблюдавате. Можете да го видите напълно,
изцяло, с бърз поглед, а не да отделяте време за аналитично изследване. Можете
да видите в един момент цялата структура и природа на това жалко нещо, наречено
„мен“, „моите сълзи“, „моето семейство“, „моята нация“, „моята вяра“, „моята
религия“ – цялата тази грозота, която е вътре във вас. Когато я видите с вашето
сърце, а не с вашия ум, тогава имате ключа, който ще сложи край на скръбта.
Скръбта и любовта не могат да
вървят заедно, но в християнския свят са идеализирали страданието, поставили са
го на един кръст и го боготворят, внушавайки, че вие никога не можете да
избягате от страданието, с изключение през една определена врата и това е
цялата структура на експлоатиращото религиозно общество.
Така че, когато питате какво е
любовта, вие може би сте твърде уплашени, за да видите отговора. Той може да
означава катаклизъм, той може да разтуши вашето семейство. Вие може да
откриете, че не обичате повече своята съпруга, своя съпруг или деца – не
мислите ли – може да се наложи да затворите къщата, която сте построили, може
никога повече да не влезете в храм.
Но ако все още искате да
откриете, ще видите, че страхът не е любов, зависимостта не е любов, ревността
не е любов, притежаването и доминирането не са любов, отговорността и дълга не
са любов, самосъжалението не е любов, агонията да не си обичан не е любов,
любовта не е противоположност на омразата, също както скромността не е
противоположност на суетата. Така че, ако можете да премахнете всичко това, но
не чрез усилие, а като го измиете така, както дъжда измива от листата праха,
натрупан от много дни, тогава може би ще попаднете на това странно цвете, за
което човек винаги жадува.
Източник: www.parallelreality-bg.com
------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне
