Докоснете се до тайната философия на минерали и кристали.Минералите и кристалите имат феноменални свойства, лечебни и магически за човека.

сряда, 4 юни 2014 г.

ДОВЕРИЕТО-ПРОЗА, ЛИЦЕМЕРИЕ ИЛИ – doverieto-proza-licemerie-ili



Всеки път, когато започна да пиша за такива уж прозаични неща, като доверието, любовта, приятелството и други такива, се сблъсквам с изумителен за мен факт - ние, хората, нямаме ясна, (а понякога и никаква), представа за същността на тези думи. Очевидно ги приемаме като нещо изключително прозаично, разбиращо се от само себе си, което нито има нужда от определение, нито от мислене. Това ми се струва твърде ирационално. В крайна сметка това са неща, които заемат централно място във взаимоотношенията и живота ни, и... за които нямаме никакво смислено понятие... Как по дяволите, определяме някой като приятел, когато не знаем какво е приятелството? Как определяме дали обичаме някого, след като не знаем какво е любов и как приемаме доверието, като добродетел, след като не знаем какво е доверие?...

Поне що се отнася до доверието, това, което мислим като доверие, е по-скоро някаква висша форма на лицемерие към... самите нас. Доверието би трябвало да е вяра в добрите намерения на някого. В неговото благоразположение. В неговата порядъчност, съзнателност и професионализъм. Но наистина ли има хора, които искрено вярват в порядъчността, съзнателността и добрите намерения на Другия? Или просто се доверяваме един на друг поради липса на реален избор?

Целият свят на реалните взаимоотношенията между хората, е изграден върху гласуването на доверие. Или поне така твърдим. Във всеки случай, ако хората не се доверяваха или не искаха да се доверят на себе си или на другите хора, с които общуват, нито едно действие не би било предприето и нито едно взаимоотношение не би било осъществено, обикновено от страх... да не се прецакаме.

И това, ако не е парадокс: вътре в самите нас, в мислите и чувствата си, не признаваме и не вярваме в доверието, но в реалността, често ни се налага да гласуваме доверие на този или онзи. Вероятно пак поради липса на по-добър избор. Нещо като класическа дилема – или ще се довериш, или ще се провалиш. Като разбира се, ако избереш да се довериш, това не изключва по никакъв начин и възможността за спорадични провали.

Доверието по същество е етична категория, но във взаимоотношенията притежава психологичен потенциал с изключителна, трансформираща чувствата и отношенията мощност. Ако използвам математически понятия за метафорично описание - доверието не е аксиома, а теорема. И то не каква да е теорема, а базисна теорема, нуждаеща се от непрекъснато доказване.

При нас – мислещите хора - доверието не съществува априори. То е нещо, което трябва да се заслужи. Не е достатъчно да твърдиш, че човека до теб (приятел, любим или просто колега), може да разчита на теб. За да спечелиш доверието му е необходимо да си готов, да го доказваш всеки божи ден. Сигурен съм, че за много от вас това звучи прекалено, да не говорим за това, че би могло да бъде и безкрайно досадно и уморително. Но в крайна сметка вие сами избирате дали човека до вас, да е човека С вас или просто човека До вас.

Доверието има и друга уникална характеристика. То е една от малкото ценности изключително важни, както за личното, така и за професионалното ни реализиране. Ако се замислите, вероятно ще установите, че такива характеристики са изключително малко. За да се реализираш професионално, например, не е необходимо на работното ти място да те обичат, да ти бъдат приятели или дори да те харесват – необходимо е обаче, да могат да се доверят на професионалните ти умения, защото ако нямат доверие в тях - си загубен.

Разбира се, социално прието е да има нюанси или степени на доверие. Когато казваме например, че определен човек заслужава доверието ни, обикновено имаме пред вид, че можем да му вярваме за определени неща. За други – не. Също така обикновено – по отношение на нещата, за които смятаме, че можем да му вярваме, никога не сме го проверявали. Но даже и да приемем, че хората ще издържат и най-щателната ни проверка, това ще означава просто, че доверието и в най-близките ни хора има някаква граница и съответно никога не може да бъде определено като пълно доверие. Тогава следва, че репликата „Аз ти вярвам” или „Аз ти имам доверие” е аксиоматична лъжа, ако не е придружена с пояснение за какво точно ти вярват или ти имат доверие. Което от своя страна създава изключително мощен вътрешен конфликт у всеки от нас. Особено в най-близките лични връзки.

Причината за този конфликт е, че доверието в действителност, е единствения елемент на взаимоотношенията, който създава сигурност, към която всеки от нас съзнавано или несъзнавано се стреми. И когато стремежа към това да има на кого да се довериш, се сблъска със също толкова силния страх да гласуваш доверие, резултата е отхвърляне на концепцията за доверие и причисляването му към илюзиите, към които по същите причини, причисляваме и „истинското приятелство”, „вечната любов” и т.н.
Вероятно доста по-често отколкото можете да си дадете сметка, доверието или недоверието, което изпитваме, несъзнателно определя решенията, които вземаме, независимо от съзнателните ни мотиви и желания. Факт е, че връзките между хората, изключително рядко издържат проверката на времето. Изключения са, както дългогодишните истински приятелства, така и дългогодишните бракове, запазили първоначалната си атмосфера на любов, уважение и доверие.

Ако трябва да градирам тези три елемента, бих казал, че основната причина за разпадането на една приятелска или интимна връзка, е именно загубата на доверие, (което в реалността, така и не е гласувано на партньора в необходимата му за духовно оцеляване на връзката, пълна степен). Повечето хора, когато определят за себе си любовта или приятелството, включват като най-важни критерии, съответно, верността при любовта и лоялността при приятелството. Очевидно е, че и двете са производни на доверието. Ако искаш някой да ти е верен, това не означава нищо друго, освен, че имаш нужда, да си в състояние да му гласуваш пълно доверие. Ако искаш някой да е лоялен към теб, това означава същото – да вярваш, че можеш да разчиташ на него, както и да вярваш, че той няма да те предаде.

Една моя приятелка и колежка ми беше казала, че доверието не е качество, чувство или етична категория, а състояние на отношенията между двама души в определен момент. Не знам дали можем да приемем, че това е така. Изказването и обаче ми напомни известния афоризъм, приписван на Сократ – който, когато го попитали защо хората са лоши - отговорил: „Защото никой не иска да бъде добър към другите, преди те да са добри към него!”. Така е и с доверието – никой не иска да се довери първи. Освен това, какво означава „състояние на отношенията в определен момент”? Та нали когато този момент отмине, с него ще остане в миналото и способността ти да обичаш или да си приятел с този човек. И любовта и приятелството се крепят на доверието. Няма ли доверие – няма любов и няма приятелство. Всичко ценно във връзката губи смисъл и тя е осъдена на разпадане.

За съжаление, изглежда, че една голяма част от хората, изобщо не са в състояние да се доверяват. Това е умение, което не знам дали можем да придобиваме. Но знам, че сме в състояние да го изграждаме. Единствено малките деца (от 0-6 години), гласуват доверие по принцип. Всъщност, дори и за тях не можем да твърдим, че съзнателно се доверяват. По-скоро не са в състояние да възприемат концепцията, че някой може да ги предаде. След този период, априорното доверие постепенно започва да се губи и у тях. Първоначално губят доверие у чуждите хора, а в последствие кръга на доверениците се стеснява все повече и повече, докато достойните за него останат по-малко от пръстите на едната им ръка... Звучи трагично. Всъщност е трагично.

И все пак – доверието може да се изгради. Може да се заслужи. Но за целта трябва да се борим за него. Ние да се борим за доверието на хората, на които държим и те да се борят за нашето доверие. Като всяка ценност с изключително висока стойност в живота ни и доверието иска от нас, да заплатим изключително висока цена за съществуването му. Когато някой ви каже, че ви вярва, в повечето случаи той изразява не действителното си доверие във вас, а несъзнаването си силно желание да му докажете, че може да ви вярва. Затова, платете цената – струва ми се, че си струва.

Източник ТУК
------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне