Напоследък много хора говорят за минерали и смятат за синоним на тази дума „камък”. Не „скъпоценен камък”, а просто „камък”. А синоним на минерал би трябвало да бъде „енергия”. Така че, докосването до същностите неща в този свят е дадено на твърде малък брой хора. Може би така трябва да бъде. Понякога почитта и към думите, и към минералите се изразява с мълчание – то съдържа в себе си съзерцанието, удивлението, благодарността, че си зрящ – физически и духовно.
Когато този възторг прелее от душата, тогава на помощ идват думите – най-нужното нещо на света след мълчанието. Не е вярно, че в началото е било словото. В началото е било мълчанието, удивлението, осъзнаването на света. И ако трябва да търсим съвършенство, трябва да го търсим именно там – защото думите никога няма да бъдат достатъчни да изразят усещанията и порива на духа.
Процесите в минералите още са твърде непознати на науката – тя няма единно мнение дори за техния растеж. Затова никак не е случайно, че само в Германия научните институти, които изучават енергиите на минералите, са петдесет. А кварцовите кристали са машини на времето и един ден точно чрез тях ще разберем какво означава да „сме във времето и то да е в нас”. Не е случайно и това, че наскоро Ернст Мулдашев възкликна: „Ако искате да видите времето, погледнете в кварцов кристал!”
Старите гърци са държали в ръцете си планински кристал, докато са се молели, за да бъдат чути по-лесно от боговете. От днешна научна гледна точка това означава, че те са се досещали, че кристалите ретранслират магнитните трептения на звука, на думите, в торсионните полета. Тези полета, т.е. Бог, са навсякъде около нас, те обгръщат планетата. Глупаво е да се взираме нагоре, за да открием Бога, въпреки че и там го има.
Египтяните пък в своята „Книга на мъртвите” описват насочването на душата след смъртта на тялото с помощта на късче кварц. И те са били наясно, че енергията на душата бива пренесена или напред, или назад във времето. Или в по-съвършено общество от това, в което е живяла, или в по-изостанало. Първото в последвалата митология се отъждествява с Рая, второто – с Ада.
На една мозайка от Помпей, правена малко преди Везувий да го заличи от лицето на Земята, е изобразен череп, под него – колело с криле, а отгоре им – пергел. Това точно илюстрира египетската теза, че в зависимост от качеството на енергията, т.е. от това, дали една душа е повече или по-малко извисена, тя се отправя в една или друга посока. И при всички случаи на по-малко извисената душа, дори да я възприемем като кълбо енергия, й е по-трудно.
Писателят, изобщо човекът на духа, трябва много да се движи. Колкото и да е добро въображението ни, ние няма да можем да си представим вкус на сол, ако не сме близнали сол поне веднъж. Четенето не може да замести преживяното. Нито пък минералът в музея може да ти даде усещането на минерал, намерен от теб самия. Бедата е там, че преживяванията уморяват и затова човек бяга от тях. Той е така устроен, че бяга от всичко, което изисква усилия. Опитва се да опрости, да автоматизира мисленето си, да заспи с отворени очи. Защото сънят не изисква никакви усилия. Сред онези хора, които предпочитат да са будни, каквото и да им струва това, подбирам героите си.
Нека читателят види, че това не е толкова страшно. Не е толкова страшно да говориш истината, нито да се усмихваш, нито пък да прощаваш, не е толкова страшно да живееш истински, без да въртиш очи наляво и надясно за одобрение от някого. Така че, реалността на духа се определя от реалното въздействие върху сетивата. Дори мъдрецът, преди да се пренесе в незримото по време на медитация, трябва да има здрава почва под краката си, за да се отдели от нея.
Не може една дума или един минерал да направляват някого в живота, защото след като направиш първата стъпка, ти се приисква да вървиш още, и още, и още. Друг е въпросът, че в един миг кръгът се затваря и ти се връщаш там, откъдето си тръгнал – в детството си. Там, където липсват многото думи, липсва завист, злоба, диващина, липсва дори страст. Има само копнеж. И тогава минералът може да е само един – първият, докоснат не с ръката, а със сърцето. И думата може да е само една – „искам”.
В този момент от пътя човек среща светлата си същност и разбира, че през всичкото останало време напразно е безумствал, напразно се е борил с вятърните мелници. Разбира и че непрекъснато е бил подвеждан – от всички институции, без изключение – църква, училище, правителство и прочее. И от близките си, и от приятелите – най-често – несъзнателно.
И разбира, че не му остава друго, освен да се усмихне. И пак, и пак, и пак. И да си каже: „Какво нещо е животът!” А какво наистина е животът? Информация отвсякъде, пристигаща с едничката цел да те манипулира, да ти види сметката на всички нива. Но грешат онези, които смятат, че човек непрекъснато трябва да оцелява. Той трябва и да се радва, да играе. Птицата, когато е влюбена, пее. Животното, когато се нахрани, играе, радва се. Към тази игра трябва да вървим, а не към другата – да лъжем околните и себе си. Човекът, за разлика от другите живи същества, има душа, има разум, притежава дух, който го тегли, извисява го.
И щом Бог е решил да ни създаде хора в това измерение, а не нещо друго, глупаво е да пропиляваме този шанс в игра, чиито правила друг ни ги определя. Нямам предвид битийното, а играта на духа, творчеството във всичко – в мисли, движения, мечти. Това е, което ни подобава, това е едничкият път към щастието – да се радваме във всеки миг, в който усещаме Живота.
Част от интервюто с Иван Митев снето от Лияна ФЕРОЛИ – цялото интервю
------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне
