“Времето е движеща се картина на
вечността.”
Платон
Склонни сме да вярваме, че
съдбата не е фиксирана и че цялото минаващо време избледнява в забвение, но
може ли изминаването на времето да бъде просто илюзия? Известен британски физик
твърди, че в специално измерение времето просто не съществува.
„Ако се опитате да вземете
времето в ръка, то винаги ще се изплъзва през пръстите ви", казва Джулиън
Барбър, британски физик и автор на „Краят на времето: Следващата революция във
физиката", в интервю за асоциацията за наука и технология „Edge Foundation".
Барбър вярва, че хората не могат
да уловят времето, защото то не съществува. Въпреки че това не е нова теория,
тя никога не е имала популярността на Айнщайновата теория на относителността
или Теорията на струните (наричана по-рядко и струнна теория) - модел от теоретичната
физика, който се стреми да обясни всички налични в природата сили и елементарни
частици.
Концепцията за неограничеността
на времето във Вселената е не просто неустоимо привлекателна за шепа учени.
Такъв модел може да проправи пътя към обяснението на много от парадоксите пред
модерната физика в обяснението й на Вселената.
Склонни сме да мислим и да
възприемаме времето като линейно в природата, като ходът му неизбежно тече от
минало към бъдеще. Това е не само лично възприятие на всички хора, но е и контекстът,
в който класическата механика анализира всички математически функции в рамките
на Вселената. Без подобна концепция идеите като принципът на
причинно-следствената връзка и неспособността ни да присъстваме на две събития
едновременно ще започнат да бъдат разглеждани от съвсем различно ниво.
Идеята за несвързаността на
времето, предложена от Барбър, се опитва да обясни в теоретичен контекст една
Вселена, съставена от много точки, които той нарича „сега". Но подобни
„сега" не биха могли да бъдат разбирани като краткотрайни моменти, които
идват от миналото и ще престанат да съществуват в бъдещето. „Сега" ще бъде
само едно сред милионите „сега", съществуващи във вечната универсална
мозайка на специално измерение, което е невъзможно да бъде доловено; всяко едно
се отнася към другите по фин начин, но никое не е по-отличително от съседното
му. Всички те съществуват по едно и също време.
С подобна комбинация от простота
и сложност, идеята на Барбър обещава голямо облекчение за всеки, който е готов
да приеме липсата на време преди Големия взрив.
Барбър смята, че концепцията за
време може да е подобна на тази на целите числа. Всички числа съществуват
едновременно и би било неправилно да се мисли, че числото 1 съществува преди
числото 20.
Тук може би е неизбежно читателят
да попита: „Да не би в момента да се опитвате да ме убедите, че движението,
което правя с ръката си, не съществува? Ако безкрайни части „сега" не са
свързани помежду си, как си спомням идеите, представени по-горе в тази статия?
Как помня какво съм обядвал? Защо се събуждам и ходя на работа, ако работата
принадлежи на някое „аз", което няма нищо общо с мен? Ако бъдещето е вече
тук, защо да полагаме усилия?"
Подобни дилеми са възниквали от
илюзорното възприятие, че времето е мимолетно като водата в реката. Можем да
разглеждаме вечната вселена като дълъг сладкиш. Ако отрежем парче, получаваме
това, което наричаме „сега".
Ако предположим, че шоколадът в
центъра сме ние, бихме вярвали, че нашият отрязък е единственият съществуващ
във вселената и че миналите и бъдещи отрязъци съществуват само като понятия.
Тази идея би звучала абсурдно на някой, който наблюдава сладкиша отвън, някой
който знае, че всички отрязъци съществуват едновременно.
Вземайки този пример, можете да
кажете, че „аз" не съм същият човек, който започна да пише това изречение.
Аз съм уникален, може би с видима връзка с всеки от субектите, които са
написали думите по-горе в този абзац. Все пак, дори тези безбройни „сега",
независими едно от друго, не биха били разпилени. Те все пак съставляват
структура. Те са едно цяло, цял сладкиш без трохи.
Това е теорията на Барбър: в
пространството на космоса нашето бъдеще вече е разгърнато и всяка секунда от
нашето минало е също и настояще; не като спомен, а като живо настояще.
Най-болезнено за хората, както споменават и източните философии, би било да се
опита да се пробие установения шаблон.
Повечето от нас са дълбоко
убедени, че на несъзнателно ниво голям космически часовник тиктака всяка
секунда в това огромно пространство, наречено вселена. В началото на миналия
век Алберт Айнщайн вече демонстрира, че времевата действителност е по отношение
на всеки обект във Вселената и че времето е нещо неделимо от пространството.
Дори специалистите, които синхронизират времето по света, са наясно, че светът
се управлява от произволно определено времетраене, тъй като часовниците изобщо
не са способни да измерват времето.
Както изглежда, единствената
алтернатива е да се потопим във „времевата илюзия" на тази вечност,
знаейки, че там има пространство, където миналото ни все още съществува и това,
което правим, не се променя. Или както самият Айнщайн би казал: „Хора като нас,
които вярват във физиката, знаят, че разликата между минало, настояще и бъдеще
е само една упорита и натрапчива илюзия."
Из интернет мрежата
------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне
