ИЗКУСТВОТО ДА СПОРИМ В ИНТЕРНЕТ-izkustvoto-da-sporim-v-internet

Уважаеми фенове на този блог, тази публикация бе породена от неумението на над 80% от присъстващите в социалните мрежи да изграждат своите виждания чрез коментари.  За да се води спор, по скоро дискусии е доста трудна задачка, една не на място поставена дума би нанесла доста раздори. Ето защо реших да се запознаем с най-важните правила при виртуалните дебати. (Правилата са селектирани ТУК)   

ВИЖ БЕЗУМИЕТО НА СПОРЪТ 

ПРАВИЛАТА:

Първо правило: Не го правете

Един сериозен списък с неща, които трябва да дадат насока за подобрението на нещо, не може да мине без следната препоръка: не го правете. Има много цветущи изрази, които описват процеса на онлайн спора. Най-вероятно са ви до болка познати, но ето един от най-точните:

„Спорът в интернет е вербален еквивалент на бой с нож, но вместо хладното и остро оръжие, противниците държат банани. Никой не печели, а всички участници изглежда доста глуповато за страничните наблюдатели.”

Една от основните цели в онлайн споровете не е „победата”, а въвличането на повече хора в разговора, в размишленията. В момента, в който започнете дебата с мисъл, насочена към спор, ще загубите възможността да включите повече хора в него. Хората не гледат на Световната федерация по кеч като на беседа за борба, а като на забавление. По същия начин и коментарите в интернет могат да бъдат забавни за четене, но рядко хората задълбават в тях, докато пътуват към дома си. В по-голяма част от случаите аргументите ще послужат единствено като поляризатор.

Важно е да се разбере, че всяко противоречие не е с цел надделяване върху човека, с който се води спора, а за да може някои друг, който не е обмислял дискутирания въпрос (или просто е несигурен в позицията си), да си създаде мнение. Най-безполезно е да приемете, че не можете да промените мнението на човека, който е (виртуално) срещу вас. Разбира се, наблюдават се и изключения, но в по-голяма част от споровете това няма как да стане. Ако успеете да се отърсите от идеята за победа, следването на останалите правила става много по-лесно. Това не означава, че се предавате, а че измествате фокуса върху нещо друго.

Второ правило: Емоции

В момента, в който започнете да се разстройвате, спорът е приключил.За да се впуснете свободно в сурова дискусия, не трябва да приемате нещата твърде надълбоко. Много хора в онлайн пространството прилагат една бърза, но подла тактика, чрез която ще се опитват да ви ядосат – персонални атаки, с които да ви раздразнят. Да, клише е, но е и истина – гневът замъглява преценката. Изграждането на страхотна и добре издържана теза е изключително трудно, ако трябва в същото време да се защитавате от лични нападки. Бъдете готови да се справите с подобни потребители. Ако атаката не допринася с нищо към основната дискусия, игнорирайте я.

Независимо колко много искате да демонстрирате, че и вие поназнайвате пикантни думи и изрази, въздържайте се, тъй като използването им автоматично ще разклати аргументите ви, но и ще ви превърне в същия неприятен трол – точно като този, който ви е разгневил. Усъвършенстването на подобно поведение е трудно. Ако още не сте успели да владеете емоциите си, а се чувствате емоционално слаби в даден момент, най-добре е да не влизате в спор. Не забравяйте, че най-важното нещо е вашето добро разположение на духа и как това ще повлияе върху взаимоотношенията ви в реалния свят. Не би било честно към хората, които физически са около вас, ако се държите агресивно към тях, само защото някой ви е разстроил в интернет спор.

Трето правило: Първото ви мнение трябва да бъде стегнато и да съдържа само ядрото на вашия аргумент, без допълнителен „пълнеж”

Първото мнение трябва да бъде стегнато. Не трябва да започвате спора с есе от три страници, в което обяснявате надълго и нашироко, че новата трилогия "Междузвездни войни" е по-слаба от оригиналната. Можете да започнете с „Смятам, че новите три филма от сагата "Междузвездни войни" са по-слаби от старите”. След това е добре да добавите и мнението си, но не е добре, ако го представяте като факт. Ето и два примера (те са произволни и не отразяват мнение върху качествата на филмите):

„След като изгледах всички части от сагата "Междузвездни войни",мога да кажа, че оригиналните филми имат много по-интересен сюжет, въпреки че не разполагат с тези съвременни ефекти. В тях има много повече кинематографска магия, която... ”. След това продължавате да излагате доводите си.

или

„Новите епизоди на "Междузвездни войни" просто не стават! Ако някой си мисли, че са по-добри от оригиналните, значи е най-големият балама на света! И също не става за нищо”

В първата ситуация се създава едно обосновано мнение, което не се налага като факт. Това може да доведе до задълбочен и ползотворен спор, в който да се включат още хора. Във втората ситуация се налага мнение, което трябва да се приеме като факт. Единствените отговори ще бъдат в подобен дух, а това няма да доведе до продуктивен спор.

Ругаенето прави изключително лошо впечатление. То няма особено голяма сила, а ще направи човека, който го използва, да изглежда несериозен. Но времената се променят, така че ако искате да го използвате в първото си съобщение, трябва да знаете, че то може да подкопае мнението ви.

Хуморът може да бъде използван за омекотяване на по-силно изразеното мнение, но и ще ви направи да изглеждате по-достъпни.„Смятам, че новата трилогия „Междузвездни войни” е пълен боклук. Но пък какво знам аз – аз съм просто жираф”.Ето, заявявате доста силно своето мнение, наричайки нещо боклук, но намалявате рязкостта на изказването чрез вкарване на шега (нека приемем, че е смешна).

Четвърто правило: Старайте се да се придържате към темата

Един голям плюс на доброто първо мнение е, че задавате тема, но много хора ще се опитат да разклатят аргумента ви. Не им позволявайте. Воденето на спор наподобява създаването на игра. Всеки, който не е вас, ще провежда „бета тестове” на тази игра, за да изпробва границите на света, но и ще се опита да счупи спора - по всеки възможен начин. Един от основните методи е чрез изместване на темата. Ако кажете „Много обичам синьо сирене. Смятам, че това е най-вкусното сирене, което съществува”, някой може да отговори с „Как можеш да поддържаш доенето на крави? Това е варварство.В мнението си заявявате, че обичате определен тип сирене, а аргументът на участника в спора е, че това ви прави зъл експлоататор на животинския свят. (Е, примерът с вкусовите предпочитания не е особено удачен, тъй като това е субективен въпрос, но идеята е ясна).

Как да се справите с това? Понякога е нужно да напомняте на участника в спора, че неговото мнение се отклонява от темата. Това може да стане културно: „Въпреки че съм съгласен, че експлоатацията на крави е нещо лошо, в момента обсъждаме синьото сирене, което е властелинът в света на сирената. Можем да обсъдим проблемите с добиването на мляко, но в друга тема. Ако продължават да отклоняват темата, просто трябва да ги игнорирате, тъй като тяхната цел е да я отклонят от първоначалната идея.

Пето правило: Приемете, че сте сгрешили

Едно от най-силните оръжия е възможността за признаване на грешка. Ще спечелите много повече адмирации, ако можете да признавате допусната грешка или информация, която не сте взели предвид. Ако кажете „Религия. Ууууу!”, а някой отговори „Папа Александър е бил страшно готин тип, който е направил това, това и това!”, можете да приемете, че той е прав. „Александър е наистина готин пич, който е направил много добро. Не се бях замислил за този аспект. Със сигурност религията има и добри страни.” Можете да изразите мнението си чрез други аргументи, но признатата забележка ще спомогне за по-гладкото протичане на спора, ала и ще въведе атмосфера на взаимно уважение.

Шесто правило: Бъдете уважителни

Неща, които са ОК:

• Несъгласие

Неща, които не са никак добре:

• Смъртни заплахи

• Персонални нападки

• Заплаха за физическа саморазправа

• Отмъщение • Пожелаване на коварни болести, които да покосят цялото семейство на опонента

 Онлайн споровете са чудесно нещо, а културното им водене ги прави повече от забавни. Това се променя в момента, в който подобни неприятни изказвания заразят обстановката.

Златното правило

Най-важното нещо, което никога не трябва да забравяте – „Отнасяйте се към останалите така, както искате те да се отнасят към вас”.

Предоставил  

------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
споделяне в социални мрежи Прочетете Цялата Статия...

ИЗКУСТВОТО ДА ДИСКУТИРАМЕ -2 – izkustvoto-da-diskutirame-2

ИСТИНАТА Е ГОЛА

 „В спора се ражда истината.” твърдели старите римляни. Преди тях в древна Гърция Сократ изпитвал събеседниците в дълги диалози си в опит да стигне до истината. Заниманието на Сократ никак не било безобидно, тъй като в крайна сметка му коствало  живота.

Страстта към спора продължава и до днес повече от 2500 години след Сократ. Човешкото любопитство, нашето желание да стигнем до истината не спира да ни провокира. Понякога хората се спират на някоя позиция и решават, че тази позиция е правилната. Нещо повече, ние изпитваме потребност да защитаваме нашите позиции срещу позициите на другите. Ето защо дискусиите заемат важно място в човешкия живот. В нашето ежедневие ние непрестанно сме свидетели на сблъскване на различни позиции дали когато гледаме парламентарните дебати по телевизията или дори когато сме изправени пред лична дилема.

Държа да уточня още сега, че въпреки че дебатите са важни и навсякъде, много хора се опитват да ги избягват. Една причина затова е, че хората се страхуват да влязат в спор. Страхуват се да не обидят другите, защитавайки позицията си; страхуват се да не бъдат обидени или просто се страхуват  да не загубят спора, с което едва ли не и част от егото им ще изчезне. Други намират дебатите за скучни или в най-добрия случай – бързо доскучаващи. Трети пък са скептично настроени към всички и към всичко. Такива хора никога не влизат в спор, защото имат готов универсален отговор за всеки въпрос – „този пък какво ме занимава, да не би да си мисли, че знае по-добре от мен”. Всички тези опасения са разбираеми, но не бива да ни пречат да мислим за важните неща и поне вътрешно в себе си да се опитваме да се аргументираме добре.

Въпреки че дискусиите заемат толкава важна част от живота ни, улисани в привързаността ни към нашите тези, ние често пренебрегваме основните принципи на добрата дискусия – добрия тон и добрите аргументи. В това кратко есе ще се опитам да посоча някои основни принципи, за воденето на добри дискусии със силни аргументи. Целта ми е да накарам хората да се замислят върху твърденията си и върху начина по който ги поднасят, защитават или най-общо казано – аргументират. Когато слушаме политиците например твърде често виждаме грешки в разсъжденията или умишлени манипулации, които наблюдателният и добре трениран в дебатите човек не бива да както да пропуска, така и да допуска.

Целта ми в това есе е в кратка форма да придам някои от основните принципи на  воденето на дебати и добрата аргументация. Ще започна с основните правила на общуването с другите като уважението към събеседниците ни без които никой цивилизован спор не би бил възможен. След това ще обясня как се структурира теза и как тя се защитава с аргументи. Най-накрая ще се спра на най-често срещаните логически грешки в аргументацията.

Първото правило във всяка дискусия е – уважавайте събеседницие си. Твърде често това правило остава недоизказано и недостатъчно внимание му се обръща, може би защото е толкова фундаментално и сякаш само очевидно. Опитът ми е показал, че никак не е само очевидно.

Един от интересните житейски факти е, че хората имат различни мнения. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ядосва преждевременно. Нормално е хората да имат различни позиции. В демократичното общество това дори е ценност, която се нарича плурализъм. Различията в мненията е причината да има дебати. Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има нужда от дебати и размяна на мисли и позиции.

Когато срещу нас стои човек с различна позиция, не трябва да го отричаме като недостоен, глупав, продажен, само защото не мисли като нас. Хората обичат мненията си като всичко свое и се чувстват неловко, когато другите не мислят като тях. Това обаче не е повод изначално да отричаме другите.

Напротив. Нашите събеседници са равни на нас. Със самия акт на встъпване в дискусия, със самото сядане на една маса с нашите събеседници, ние имплицитно признаваме следното: признаваме тях като хора; признаваме тяхното право на мнение и допускаме, че притежават интелигентност поне колкото нашата, за да го защитят. Освен това се задължаваме и да слушаме. Без тези предпоставки не може да има диалог, а само размяна на обиди или в най-добрия случай разговор между глухи. Това е безсмислено. Защо въобще ще искаш да говориш с някого, щом го отричаш, обиждаш или не искаш да го чуеш? Нещо повече, обиждайки другия, ние обиждаме и себе си. Ако смятаме опонента си за глупав, то ние не сме по-умни, щом спорим с него

Правото да изразим позиция в спор, обаче трябва да ни създаде и задължение да чуем позицията на другия. Ответната страна в дебатите заслужава нашето внимание. Слушайте какво другата страна иска да ви каже и вникнете в думите й. Преди да отречете чуждата позиция, е нужно да я осмислите добре и разберете. Само след това идва редът на атаката, ако се налага

За да протече въобще диалог, е нужно да откриете някаква допирна точка между страните. Нека тази допирна точка да се превърне и в стандарт за оценка на аргументите на двете страни. Участниците в дебата могат да се съгласят върху няколко водещи принципи: например какви аргументи са допустими и какви не са, съществуват ли общи ценност или общи допускания, към които да се обърнем при несъгласие. Тук дискутиращите трябва да се съгласят на правилата ни играта как да водим спор.

Аргументите

Да си възпитан към събеседниците си не означава да си безкритичен към аргументите им. Както посочихме, не печелим дебатите, като наричаме опонентите си глупави, а като даваме по-силни аргументи от техните. За целта трябва да покажем как от предпоставките, които даваме следва заключението, което извеждаме. За да са добри аргументите, те трябва да са общовалидни, неизхождащи от лични предпочитания т.е. способни да убедят безпристрастен страничен наблюдател и да следват логическите закони, което означава да не се допускат логически грешки. Сега ще се спра на грешките и на потенциалните източници на грешки. Нека направя няколко уточнения. Много от логическите грешки могат да се групират, защото се принципите им си приличат. Много от грешките имат латински имена. Това не трябва да ни плаши. Много от тях са били открити от средновековни мислители, които са писали на латински. Латинските термини са преведени и онагледени с примери.

Логически грешки и потенциални опасности:

Плашилото (strawman). С този аргумент единият от събеседниците преиначава думите на другия с цел да ги обори по-лесно. Или с други думи това е когато оборваме нещо, което другия не твърди, оборваме плашило, а не истинска заплаха. Например: По време на президентската надпревара в САЩ през 2004 г. един от претендентите – Джон Кери изразява позицията, че САЩ е трябвало да проведе повече разговори със съюзниците си включително и Франция преди да нападне Ирак през 2003 г. Тогава един републикански сенатор обвинява Кери, че искал Париж да определя външната политика на САЩ. Всъщност Кери няма това предвид .

Грешна дихотомия. Не всичко е само бяло или черно. Това е грешката да приемем, че един проблем има само две възможни решения, когато всъщност е възможно и трето.

Например президентът на САЩ Джордж Буш често заявяваше: „Водим война срещу тероризма. Или сте с нас или сте против нас.” Не можем ли да приемем, че не искаме да сме с него без да сме с терористите? Възможно е една държава да запази неутралитет без това да означава, че подкрепя тероризма.

Корелация не означава причинност. Това, че две неща се случват едно след друго само по себе си не означава, че първото е причина за второто, нито пък че второто е причина за първото, нито пък, че има връзка помежду им. Това, че някой не е защитил добре тезата си не означава непременно, че той греши или опонентът е прав.

Non sequitur в превод от латински означава „не следва”. Това е логическа грешка при която заключението, което правим не следва от предпоставките, които сме дали. Например: „В страната Х положението е предреволюционно, ако бързо не вземем мерки нещата и при нас ще загрубеят.” Само на базата на тези сведения не можем да направим подобно заключение, че трябва да действаме. Може ние да сме свръхсила, която да успокои положението. Може обаче действията ни като свръхсила всъщност да причинят революцията и повече страдания. Може да сме малка държава, която няма ресурсите да спаси положението. Грешката non-sequitur има различни видове. Общото между тях е липсата на логическа връзка между предпоставките и заключението.

Ирелевантност. Това е по-очевиден пример за „не следва”.  Ирелевантност е когато аргументите ни нямат нищо общо с тезата, която защитаваме. Например не можем да обвиняване ваксината срещу полиомиелит, че не лекува да речем грип.

Post hoc ergo propter hoc  в превод от латински „след нещото, следователно причина за нещото”. Това, че нещо се е случило след друго нещо не означава автоматически, че е негова причина. Може да е, може и да не е. Ако задължително приемем, че е нещо е причина за друго само на базата, че се случва преди него, правим грешка. Тази грешка е от една група с по-горе описаната грешка, че корелацията означава причинност.

Reductio ad absurdum. Означава да насилваш аргумент до крайност. Когато стигнеш тази крайност, виждаш, че аргументът изглежда или абсурден, или отвратителен, което значи че аргументът като цяло трябва да бъде отхвърлен. Reductio ad absurdum не във всички случаи е грешка. Идеята е да се дискредитира дадена позиция, когато се посочат някои нейни неприятни последствия, ако позицията се следва до край. Това е близко но различно от проблема с хлъзгавия склон.

Хлъзгавият склон (slippery slope). Приемайки дадено твърдение, някой ни кара да приемем и второ твърдение, което може да е следствие от първото. Невинаги второто твърдение следва от първото. Пример: Ако дадем малко свобода на учениците (да речем да използват мобилни телефони в час), няма да свърши с това. Те ще искат още и още свободи и накрая ще настъпи анархия. При попадане на хлъзгав склон спорещите винаги трябва да внимават дали наистина не се прекъсва логическата връзка по някое време. Често това възражение е важно, когато става дума за ситуации на градация или полутонове, а не за дихотомия на черно или бяло или аргументи за купчината.

Купчината. Името идва от един древен парадокс. Пред вас имате една купчина с камъчета. Ако махнете едно, ще имате ли пак купчина? Да. Ами, ако махнете още едно? Да. Така, махайки камъче по камъче накрая се оказва, че купчината изчезва, но ние така и не сме успели да направим разграничение кога има купчина и кога купчината престава да бъда купчина. Логиката в тази загадка се крие в теорията на малките числа – Малки промени в дългосрочен план дават големи промени. Тези аргументи се срещат когато става въпрос за определен континуум. Така ние минаваме през различни отсенки, а не говорим единствено за бяло или черно.

Въпреки че можем да откроим черното от бялото понякога се затрудняваме да определим отсенките. Това, че се затрудняваме да определим отсенките обаче не означава, че не съществуват черно или бяло и че някои отсенки са по-близо до едното, отколкото до другото. В известен смисъл количествените промени причиняват и качествени промени. Например: Ако си пийвам една чаша вино след вечеря всяка седмица, едва ли може да се каже, че злоупотребявам. Но щом една чаша не ме кара да злоупотребявам, нека добавя и още една чаша, и после още една, и още една… В един момент ще стане ясно, че злоупотребявам с виното. Това, че е трудно да се каже кой е точно този момент, не означава, че не съществуват ситуации на умерена консумация и на злоупотреба.

Ad hominem. Грешката ad hominem е, когато се атакува не позицията на даден човек, а самият човек. Съществуват различни видове подобни аргументи, които ще посоча в следващите няколко примера за грешки от този вид. Този вид грешни аргументи се използват широко и изнервящо от политиците.

Да съдим по произхода. Това е грешката да смятаме, че нещо е добро или лошо, правилно или неправилно само заради произхода на твърдението или дори произхода на човека, изказал твърдението. Тази грешка измества фокуса от твърдението, към човека или по общо към източника на твърдението, често превръщайки се в ad hominem грешка. Например: Един политик вместо да отговори на въпросите за корупция, които на журналистите му задават отправят, той обявява, че те журналистите са продажници, които изпълняват чужди поръчки и на които не може да се вярва.

Позоваването на авторитет. Това е грешката да приемем, че нещо е вярно, само защото някой авторитетен човек го е казал без обаче да даваме други аргументи. Това е грешка. Бихме избягали от грешката за позоваване на авторитет, ако използваме самите аргументи на авторитета, стига да са верни, а не да се осланяме на това, че авторитетът ги е казал. Може би авторитетът е станал авторитет заради добрите си наблюдения и аргументи?

Позоваване на доминиращи в обществото нагласи. Подобно на позоваването на авторитет. Това, че нещо е популярно в обществото не означава непременно, че е вярно.

Tu quoque. Вид на аd hominem грешка. Превежда се като: „ти също?”. Ситуация, при която отговарящият вместо да отговаря, се защитава като контраатакува с въпрос. Често това е обвинението, че опонентът е лицемер и той не постъпва по начина, по който защитава или проповядва. Това, че някой е лицемер или не, обаче не е логически свързано с истинността на позицията, която защитава, а само с личността на говорещия. Например представете си следния диалог:

А: Нали знаеш, че не трябва да паркираш пред онзи знак.

Б: Да, знам, това.

А: Защо вчера паркира неправилно?

Б:  Ами ти, не го ли правиш? Онзи ден и ти беше спрял там.

В същината си този спор се отнася до поведението на двамата грешно паркиращи. Той обаче не отхвърля позицията, че не трябва да паркираме на места, на които е забранено.

Неразбиране на аргумента. Приемането, че аргументът е грешен само защото не го разбираме. Може да е, може да не е. Това, че на разбираме аргумента е по-скоро наш проблем. Целесъобразно е да се запознаем добре с въпроса преди да критикуваме и влизаме в дебати.

Неяснота. Често хората не са достатъчно ясни, когато изразяват позиции или аргументи. Това не означава непременно, че грешат, нито и че са прави. Просто са неясни и не знаем как да оценим твърденията им. Не знаем докъде се простира тяхната приложимост или дори значение. В този случай можем да помолим нашите събеседници да са по-ясни.

Необорими твърдения. Съществуват някои твърдения, които са толкова общи или които могат да включват толкова много неща, че на практика са необорими. Освен, че са необорими в повечето случаи подобни твърдения са безполезни в спор, било то защото са само очевидни, било то защото са твърде общи, за да имат смисъл. Например: „Всички хора са егоисти и каквото и да правят го правят в личния си интерес.” Ако дадем пример с хора, които постъпват алтруистично, то тогава отговорът би бил, че те постъпват алтруистично, защото е в егоистичния им интерес. Подобно твърдение за същността на егоизма, което да съчетава в себе си и противоположната на егоизма идея – алтруизма, е толкова общо, че не ни дава никаква ценна информация по време на спор. Ако всяко поведение е егоистично и никакво друго поведение не е възможно, то егоизъм става синоним на всяко, което не носи никаква информация.

Подвеждащ/ насочващ въпрос. Това е въпрос, който ни заклещва да дадем определен вид отговор, често изключващ други възможни отговори. Това са зле формулирани въпроси, но се използват твърде често дори в съдебните процеси, заблуждавайки хората. Класическият пример за такъв въпрос е: „Ти спря ли да биеш жена си? Кажи ми: Да или не?” По който и от двата начина човек да отговори, отговорът му предполага, че някога все пак е бил жена си. Дори въобще да няма жена!

Тежестта на доказателството (Burden of truth). Това не е логическа грешка, а правило за аргументация. Тежестта на доказателството означава, че всеки, който поставя теза, трябва да я подкрепи с аргументи.

Ако нещо е вярно за една част, то е вярно и за цялото. (Fallacy of composition ). Това невинаги е така. Например: Аз не мога да видя отделните атоми. Знам, че всичко около мене е изградено от атоми. Правя заключението, че всичко около мене е невидимо.

Ако нещо е вярно за цялото, то е вярно и за честите му. (Fallacy of division). По същата логика аз виждам една картина, но не мога да видя отделните атоми, разбирани като самостоятелни единици, от които е изградена.

От тези две грешки можем да изведем следното правило. От това, че нещо е валидно за частното, не означава, че е валидно за общото, а също и от това, че нещо е валидно за общото, не означава че е валидно и за частното.

В този ред на мисли е подходящо да споменем и „парадокса на благосъстоянието” на икономиста Джон Майнард Кейнс. Според Кейнс, ако всеки човек пести по време на рецесия, това няма да доведе до по-голямо богатство в обществото, а ще доведе до по-малко потребление и по-ниски нива на икономически растеж, а оттам и общото ниво на спестявания в икномиката няма да нарасне.

Средното положение. Много автори, от Аристотел до индийските мъдреци твърдят, че истината се намира между две крайности. Само по себе си това твърдение не носи достатъчно информация. Не можем да сме a priori сигурни, че при спор между две крайни позиции  истината задължително е някъде по средата. Истината може и да е там, но може и да не е. Дори да приемем, че истината е по средата на две крайности, това невинаги ни казва къде точно е тя. Дали не е леко изместена към някоя от страните? Ако е така, към коя? Така или иначе са нужни доказателства, за да разберем къде точно е истината.

От друга страна, практически погледнато, постигането на компромис или както се казва: „срещане на позициите някъде по средата”, в преговорите между двете страни често е успешен ход. Освен това някакво средно положение, може и да не е най-правилното решение, но понякога е единственото приемливо за страните решение.

Никой истински … Този грешен аргумент има следната форма: Никой истински ….. (човек, мъж, журналист, българин или каквото си поискате) не би…. (направил) еди-какво си. Но ето вижте един, човек от тази група (мъж, българин или каквото си поискате), който не следва вашето правило. Е, не. Тогава той не е истински представител на групата (мъж, българин и тн.). Така стигаме до определение на тази грешка: Фактът, че един представител на групата е изключение ни кара да обявим, че той не е истински представител на тази група. Изглежда, че изключението замърсява чистотата на групата. Този вид твърдения са особено хлъзгави, защото постоянно се променят и никога не могат да бъдат де факто оборени, защото говорителят може да си измисля идеалната група от „истински членове”, както на него му харесва.

Аргументите от типа „никой истински” често се прилагат за цели класове събития. Например: На обвиненията за всички провали и злоупотреби, които социалистическите режими нанасят на обществата, където са приложени, привърженикът на социализма може никога да не отстъпи с аргумента, че всъщност тези социалистически режими в историята наистина са направили грешки, но всъщност те не са истински социалистически режими, защото никой истински социалистически режим не би бил такъв (потиснически, неефективен, лицемерен).

Грешката на кръгово доказателство (Begging the question, petitio principii в превод от латински приемайки началото). Тази грешка допускаме, ако предварително приемем за дадено това, което трябва да докажем. Или пък да предпоставим заключението. Или да приемем без да доказваме това, което трябва да докажем. Или: „Това е така, защото е така”. Например: „Защо безработицата е толкова висока?” „Защото много хора нямат работа.”

Генерализиране от единичен случай. Това е грешката, при която използваме единичен случай, например на личен опит, за да правим на общи заключения. Например: Познавам Йоргус. Той е грък. Освен това е и много мързелив. Следователно всички гърци са като него мързеливци. Не можем да изведем подобно заключение за целия клас от тази единствена предпоставка.

Тексаският стрелец. Това е грешката, при която виждаме единствено аргументи, които подкрепят тезата ни. Името на грешката идва от един тексаски стрелец, който стрелял произволно по една стена, а после ограждал с боя местата, където са били попаднали изстрелите му, така че да приличат на мишени, улучени в десетката.

Грешката на комарджията. Това е грешната представа, че ако досега си имал шанс, ще продължаваш да имаш. Например, ако три последователни пъти хвърлиш ези, ти да мислиш, че шансът ти да хвърлиш ези и четвъртия път е по-голям. Не, той е 50%.

Пледиране за изключение. Пледирането за изключение представлява приемане на позицията като цяло, но с настояването за изключения в конкретния случай. Това невинаги е логическа грешка, но трябва много да се внимава във всеки случай.

Ето пример за специално пледиране: Министрите в държавата Х виждат, че държавния дефицит е твърде голям и като цяло са съгласни, че трябва държавата да намали разходите си, но всеки от тях пледира за изключение в собственото си министерство. Всеки министър казва по време на заседанието на кабинета: „Да, държавата трябва да намали разходите си, но не би било разумно моето министерство да прави съкращения, защото…”

Убедителността

Накрая бих искал да се откъсна от темата за грешките и да кажа няколко думи за убедителността. Хората са интересни създания. Понякога дори най-добре аргументираната позиция не може да ги накара да променят мненията си. Това понякога всъщност е доста често. Често хората могат да се повлияят от странични фактори като първично мнение, чувства, чар на говорещия и др. Това обаче не бива да ни спира да се стремим да търсим все по-добри и силни аргументи. Търсейки ги обаче трябва да знаем, че не винаги ще успеем да убедим събеседниците или аудиторията си. Дори силни аргументи, поднесени по неподходящ начин, например с високомерие, могат да отблъснат аудиторията. Според Аристотел изкуството на реториката не се състои само в логическите аргументи (логос), но съдържа и други два компонента (етос и патос).

Днес специалисти по комуникации отделят средства и време, не за да търсят истината, а за да открият най-ефективните начини за влияние върху обществото в името на една или друга политическа сила или накратко –  пропаганда. Ако не става дума за политика, а за обикновена стока на пазара можем да използваме и по-безобидния термин – реклама. Пропагандата и рекламата нямат за цел стигането на истината а предлагане на своя продукт на публиката.

Затова е и важно критично мислещият човек да вземе това предвид. В света манипулацията се е превърнала в цяла индустрия, всъщност в поне няколко различни индустрии. Критичното мислене и добрите аргументи в известен смисъл ни пазят от манипулативни твърдения. Наистина, критично мислещият човек невинаги би успял да убеди събеседниците си със силата на добрите аргументи. Това обаче не бива да се превръща в причина за отчаяние. В крайна сметка големите въпроси рядко се решават само в една спечелена или загубена дискусия. Дебатите се случват постоянно и е важно да сме добра подготвени за тях, като познаваме принципите им. Сред принципите на добрите дебати са да уважаваме събеседниците си и да внимаваме в аргументите си.

Автор: Добрин Станев

------------------------------- © 2010, Красимир Куртев - Алеф автор, All rights reserved!
бутон за споделяне Прочетете Цялата Статия...